вторник, 25 декември 2012 г.

Търсенето


Очите ми те търсят сред навалицата от хора. И те намират там, където не искат да те виждат. Очите ми се лутат и шарят в търсене на отговорa " Защо си там?". И отказват да приемат. Отказват това, което ти наричаш "щастие и любов". Търсейки те, аз се опитвах да намеря и себе си там. В твоите очи. Но не ги срещнах... Не ги доближих до моите, макар ти да беше на сантиметри. Макар, че усещах топлината на тялото ти, то беше за мен студено. Страдам с онази част от сърцето си, която мисля  да дам на теб.

петък, 14 декември 2012 г.

Two people in one love



Ние с теб сме това, което хората винаги са търсили. Ние сме тези клетки, които се слети с умисъл в една.
Ние с теб сме това, което другите наричат съдба. Ние сме тези, които  я пишат простичко, обединена в една...
Завинаги!

сряда, 5 декември 2012 г.

Една, две думи

На Него: 

- Щастлива съм, че ме караш да се чувствам тъжна от липсата ти !

Среща в бурята след час?


Къде са пътищата, които ни събират? И нима те имат допирните точки, които с теб търсим от известно време? Задаваме въпроси в опити да търсим отговори един през друг, но без успех. Дърпа ни в една посока, която обаче ще се окаже илюзия за един от двама ни. Кой ще пострада тогава се чудя аз? И кой ще се върне към миналото- настояще, което наричаме ежедневие-живот... Аз  ще те попитам отново дали си готов да поемаш рискове, но знам, че отговор и днес няма да получа. И ще стоиш там. Далеч от мен, но с желанията си. Да, те ще те изгарят всеки ден, защото не можеш да избягаш от тях. От мислите си. Знаеш, че само действията са способни на това. Ръцете ми са протягани към теб много пъти, но не те достигат и днес. Защото си прекалено далеч, любов. Ти си от другата страна на брега и не мога да преплувам. Готова съм да скоча и да се дам на течението, но ако знам, че ще се събудя след кошмара и ти ще си там до мен. Макар и немощен, но в плитко след цялата буря, която ни очаква да забъркаме. Среща в бурята след час? Скочиш ли и аз скачам !ТO ни зове. Искам да видя дали ще ни излъже или ще оцелеем заедно, на едно. За да станем едно цяло. Аз и ти.


сряда, 10 октомври 2012 г.

Мислите



Главите ни са пълни с блуждаещи мисли, които не можем да съберем в конкретни цели. Разпилели сме кълба от конци, които трудно зашиваме за реалността. Морим се в ежедневните ни проблеми, които всъщност се оказват единственото спасение, от наречения на кратко „хаус”. Да воюваме  вътрешно със себе си и външно с хората, които ни заобикалят, понякога губи смисъла си. Успехите и равносметките за свършени добрини ни балансира веднъж добре, друг  зле. Но винаги си оставаме с „блуждаещите” погледи, както хората казват, че изглеждаме.  Един път споделени или често страховито съкровени –мислите, които ни напомнят, че просто живеем.

неделя, 7 октомври 2012 г.

В едно

Прибрах се изморена, болна, подсмърчаща. Всъщност не разбрах от какво ми тече носа. От това, че пипнах скапан вирус или защото ми беше тежко и събирах сълзите си преди да избият. Същото беше и с главоболието. Напрежението от усещанията и мислите, изпиваха цялата ми лицева челюст. И колкото  и да се преструвах, ми личеше. Защото трудно ще успея да се примиря с факта, че гаснем. Като свещ.  И остава само миризмата, която да ми напомня...и специалната музика, която така силно дъни в ушите ми. Непрестанно забиваща се като нож. Пропила съзнанието ми, гласните ми струни, движенията на устните ми. Всичко. Всичко събрано в едно.
В спомен.
Махни се....
Ръцете ти....
Мразя ги...

Сивотата


           Толкова близо до теб, а всъщност те губя. Толкова повярвала в нас, че дори неприемливо дълбоко. Изведнъж нещо те издърпа толкова надалеч. На разстояние, което не ти позволяваше да усетиш допира ми, да усетиш уханието ми, да чуеш думите ми. Протягах ръцете си към теб отчаяно, за да ги хванеш, но не успя... Не успя дори да ги видиш, че са там срещу теб и ти крещят обляни в желание. Потънах сама в някаква странна сивота. Така де ...животът не е само черно и бяло, има и други цветове.... Аз паднах в капана на  междинните усещания. Където не знам какво става. Само виждах, че затварям и затварям, и затварям ....сърцето. Свивам го, за да го подготвя за онзи момент, когато отново трябва да бъде наранено. Стягам го, защото вече имам нюх за настъпващия момент 
Никой не е виновен, мило...
Никой, освен нас двамата....

Аз, ти и незнанието ...

Страх пропит с незнание за бъдещето. Девет цяло по Рихтер емоции. Страст! И днес, и утре, и след 5 дни, и след 10. Докато не дойде Mr. Strah и не отнесе всичко, което двама души градят. Изумително е как всичко се срива  с всяка следваща минута, в която торнадото на незнанието преминава през мен и през него без капка жал. И ставаме толкова беззащитни пред това, което ни се случва. Изплашени до смърт да не развалим напълно нещата, ние стоим един до друг в тишина и просто се гледаме. Просто не знаем кое е правилно и къде по дяволите се крие онова щастие, за което толкова много ридаем . Свити в  различните ъгли, нощем мислим за нещо, което само по себе си ни  липсва. Когато го имаме, ИЗЧЕЗВА ! 
Объркани и мълчаливи....
Безпомощни и страхливи...
Желаещи и бягащи....
Заедно и по отделно.....
Отново сами......

сряда, 26 септември 2012 г.

Допир


Мисля, че имах само 9-10 секунди с теб, които ме накараха да те очаквам отново да се появиш, но този път за по-дълго. Дори не съм те поглеждала в очите тогава, а те усетих като нещо, което вече почти не се сещах, че е  истинско. Заслужаваше си. Казваш да не се връщам назад, а да мисля за настоящето. Ще ми е трудно, защото имам само две ръце, които ми отвориха онова, което хората казват, че като затвориш веднъж е трудно да отключиш отново. Неволни секунди на допира ми с теб. Плашещо странно....без да ги предвиждам. В един последен момент, който  не помня преди това да съм поискала съзнателно. Ами, ако ме попиташ  сега дали ги чакам и утре....аз...аз ще трябва да ти кажа „ да" без да мога да се аргументирам защо.... Просто ги искам. Без да знам какво следва след тях и какво ми дават. 
Можеш ли да се влюбиш в някой само с допир на пръсти и топлина, когато най-малко очакваш...?

вторник, 4 септември 2012 г.

"Обещай ми, че ако те срещна след 5 години, ти пак ще ме обичаш. Обещай ми и ще си тръгна, за да мога да те срещна тогава. Същия, но различен..."

Без думи...


В твоя чест ще спра да пиша. За хубаво или за лошо, едни думи ме накараха да го направя. Ще спра в твоя чест, за да усетиш значението ти за мен....

петък, 29 юни 2012 г.

На момичето, което сега страда...


Затварям очите си, за да не гледам теб с тях. Лицето ми обаче ме издава с мимиките, които правя. Да, знам. Така е всеки път. Не успях да се науча да крия себе си в моментите, когато ми е тежко. А така исках да не ме разпознаваш.
Слабостта ми всеки път е видима дори и да е  много малка.
 Не знам как  и дали има хора, които успяват да изливат сълзите си навътре. Моите все текват в неподходящи моменти. Търсят си пътя, когато им е отредено да изригнат. Душата им е майка. Раждат се, за да умрат с мъката, която се разнася из въздуха, когато ние с теб не сме добре.
Вдишвам и издишам тежко. Казват, че помага. Само аз чувам свистенето на въздуха през стиснатите ми зъби. Търпя. Търпелива съм. Цялата изтъкана от търпение. Няма да се опитвам да виня теб за общото  ни нещастие. Нито себе си . Ще преглътна, за да отворя сетивата си за онова новото нещо, което идвало след всяко лошо. И с дозичката търпение  тръгвам по пътя си. Моя си, който само аз създавам и претъпквам, за да го споделя с другиго, нечий сроден мой...

събота, 19 май 2012 г.

За празнотата....

Не знам как се описва емоцията, когато изгубиш някой човек, който обичаш и знаеш, че той също те обича толкова, колкото ти него. Странно усещане на раздираща болка от несправедливостта на живота и незнайната история, която съдбата ти е предопределила. Трудно ми е да разкажа на тези от вас, който не са изпитали това усещане, защото думите са слаби и губят смисъла си, когато се опиташ да ги използваш с тази цел. Дори в един момент изгубваш желание да правиш опити да говориш или пишеш за това. Остава ти само една празнота, която не би могла да бъде запълнена с нищо друго и никой друг. Спомените са като  смъртоносно копие, когато изплуват на повърхността на съзнанието ти. Изстрелват е по-бързо от светлина и могат да променят както си поискат онзи момент, в който уж продължаваш да живееш. Момент, в който например се усмихваш и радваш на нещо ново и приятно. Защото каквото и става, животът продължава да тече за теб с пълната си сила и  искаш или не се налага да бъдеш част от него и да се съобразиш с присъствието си на тази земя. Ето....опитвам да обясня, но не мога.... Усещам празнота, усещам болка, съжаление, страх, че всичко е различно, че аз съм друга. Изпитвам ужас, че това е последният път, в който съм се чувствала така добре. Толкова жива и истинска.

Кратко за любовта

Бих искала никога да не забравям ръцете ти, които докосваха голото ми тяло в онези наши красиви нощи. Пръстите ти се движат леко в ритъма на любимата ни песен и с връхчета минаваш през гърба ми. После бавно  стигаш до дланите ми и ги обгръщаш. Заспивам спокойна върху теб, а ти продължаваш да ме гледаш и докосваш по-леко от перце. Преместваш разрошените ми коси от лицето, за да не ме дразнят и да остана кротка. Проследяваш извивката на скулите, докато не стигнеш до шията ми. Там винаги задържаш вниманието си, защото винаги си обичал изяществото й. Тези моменти са по-прекрасни от всичко друго, което сме преживявали до сега. Те ще останат такива, докато не създадем онова същество, което тогава и двамата сплотено ще даряваме със същата нежност, която сега отдаваме един на друг...И ще продължим да живеем в любов, с любов към друг и един за друг...

петък, 4 май 2012 г.

Дадено специално

Днес ти обещавам да бъда красива само за теб. Избрала съм онази рокля, която виждайки ми казваш  с усмивка " Прекрасна си". Ще очертая очите си в черно, за да  забелязваш по-добре как те гледам с тях. Ще намажа кожата си с аромата, който те вдъхновява и ще сложа парфюма, който казваш че ме прави неустоима. За да можеш чрез него да подушиш движенията ми и да се рея сред теб както птиците правят. Глезените ми изглеждат най-тънки с онези обувки, който ти ми избра. Слагам ги и тях и те чакам. За да пристъпим заедно там, навсякъде...

вторник, 24 април 2012 г.

Здраве


Срещнах я днес на Витошка. С онзи треперещ, мъченически глас. С очи пълни със сълзи, заобиколени от бръчици. С бяло лице, малки розови устни, които някога са били сочни и целуващи с наслада към живота. Днес седеше на каменна саксия с кофичка от кисело мляко, в която е набрала стръкчета здравец. "Момиченце, момиченце..."- каза тихо тя и протегна ръцете си към мен, докато минавах. Продължих бездушно както всички го правят и  се върнах след 3 крачки, една мисъл и два спазъма в корема. Погалих ръката, която трепери, усмихнах се, дадох от сърце и тръгнах. Малко разстроена, малко доволна, малко по-добра.
За онези, които няма да се върнат....

петък, 30 март 2012 г.

За онези изгорели кибритени клечки


  Има хора, които никога няма да разберат какво е любов. Тези хора са онези, които никога не отварят сърцето си и са оставили всичко в тях да се движи безразборно. Елементарни частици, които никога не намират с какво да се слеят. Дори когато им го дават в ръцете те не могат да го вземат, защото  са оковани в ежедневието на развратния съвременен свят. Свят, в който е по-интересно да бъдеш първичен. Първичен като животно,  което опложда безразборно и безчувствено.
Има хора, които никога не обичат истински. Хора, които са обременени да не се отдават. Хора, които  са повече от страхливци. Безобразно еднакви и изграждащи отношенията с другите по калъп. Такива, които могат само да нараняват с безразличие и сивота. Които сами се смачкват като мразена хлебарка, защото друго не умеят. И не предполагат, че умението да обичат е онова, което  ще им даде свобода.
За онези, които не наричам с имена.
За онези, които не заслужават да имат имена.
За онези, които не заслужават АЗ да наричам с имена.
За онези, които не мога да преброя в безличността им.
За запалените и изгорели кибритени клечки.
За тези, които се забравят и отиват в боклука.
Не живея в заблуда, а просто търся.... Защото се надявам да не съм останала Една....

събота, 24 март 2012 г.

18+

Той ме кара да тръпна, докато мисля. 
И свивам мускули, докато си представям, че го докосвам. 
Вибрирам, когато си спомням как пръстите му минават.
Превивам се, докато чакам отново да го направи.
Той ме предизвиква да изкарвам мръсните думи на глас! Да изричам слова, от който денем се срамувам, а нощем шептя.
Изтощава разумното ми мислене! 
Подхлъзва ме да се отдавам. 
Да се поддавам. Да правя забранено. 
Да късам гласни струни! И Крещя! 
Той е моят проклет демон на възбудата! 

петък, 16 март 2012 г.

За сбогом

Моят живот няма да бъде твой, защото някой не позволява. Всъщност, ти не позволи.
Ти си самурай, който реже като коприна на две мен и теб. За да отвори по между ни цепнатината, която никога не може да бъде събрана. За да продължиш да търсиш нещо, което може би никога няма да намериш.... За да продължа да намирам и сравнявам с теб. Но те оставям да живееш, както сам пожела. Както сам го каза, докато усещах дъха ти. Оставям те да търсиш онази фантазия, която сам сподели, че никога не би могла да бъде красива реалност.

И сбогом...

вторник, 6 март 2012 г.

Настройки


Не се опитвам да бъда друга. Не искам и да ти доказвам каква съм. Ще го направя, ако кажеш, че имаш тази нужда. Спри да ми задаваш въпроси и да ме изпитваш.

В любовта тези граници никой не ги е слагал. Защо мислиш, че ти можеш?

Не мога да не споделям, че ми липсваш. Не мога да спра да казвам, че искам да си до мен. Настроих сърцето си да бие като часовник, само за теб. Той никога няма да спре, защото  разбрах , че е вечен. А ти завинаги!

Трудното  е лесно и просто, когато го оставиш да бъде такова. Когато се отдадеш на о
нова, което е вътре в теб. Когато за малко забравиш за  страховете си и позволиш на  обичта да изплува.
В любовта тези граници никой не ги е слагал. Защо мислиш, че ти можеш?

Не мога да не споделям, че ми липсваш. Не мога да спра да казвам, че искам да си до мен. Настроих сърцето си да бие като часовник, само за теб. Той никога няма да спре, защото  разбрах , че е вечен. А ти завинаги!

неделя, 4 март 2012 г.

Мисъл 3

За да позволиш на някой да разбие ежедневието ти, значи наистина трябва да ти е бръкнал здраво в мозъка...

петък, 2 март 2012 г.

Първото сливане

Ръцете ми не знаят как са те докосвали другите жени и дали са успявали да те задържат със своите ласки. Очите ми не знаят дали си срещал влюбен поглед като моя. Сърцето ми не усеща дали си обичал друга с твоето. Не знае дали и сега обичаш. Но сърцето ми е твое. Ръцете ми ти се отдадоха да те галят и докосват така, както никога не са и няма да могат да докосват. Разкрих себе си и тайните ми изцяло.Защото всяка част от мен ми казва, че това си ти. Казва ми да не се давам на никой друг, освен теб. Защото тялото и душат ми се сляха за първи път в едно пред теб и за теб ЛЮБОВ.

четвъртък, 1 март 2012 г.

Странни Наркотици

Недей да плачеш, защото сълзите ти му показват, че си слаба. Скрий се в ъгъла и ридай силно колкото искаш, но остани с болката си сама. Нека той не те познава такава. Нека той не разбира, колко си безсилна пред него. Да не бъде сигурен, че вече си негова. Знам, че те е страх да не го изгубиш. Виждам, че трепериш пред него. Любовта ти е толкова силна и всеотдайна, че дори забрави да мислиш за ежедневието.
Безтегловност, въздух не достигащ, замечтани очи, усмивки без поводи.
Това си ти! Това носи той!
Наркотик с безподобна зависимост за тялото ти, за сърцето ти, за думите, за погледа.

сряда, 29 февруари 2012 г.

ТРАНСплантация

Да дадеш сърцето си на някой не е толкова лесна манипулация. Особено, когато милиони пъти си правил опити да го присадиш към някой и е било отхвърляно като несъвместимо чуждо тяло.  Всеки път се надяваш да чуеш – „ Трансплантацията успешна!”. Да си донор и да няма на кой да помогнеш. Колко нелепо!

Мисъл 2


Богатите хора не са щастливи. Те реализират повечето си мечти бързо и лесно. Няма какво да ги инспирира, за да ги държи  в напрежение. Да ги прави щастливи, че са положили сили, за да постигнат желанията си. Не искам да съм богата. Искам да имам достатъчно мечти, за които да се боря.

вторник, 28 февруари 2012 г.

Мисъл 1

Представяш ли си реално звездите колко са далеч една от друга?
Ако и ние хората сме така, значи сме изгубени! 

неделя, 26 февруари 2012 г.

Да обичаш


Дали, когато сърцето ми е празно е тъжно? Гледам през прозореца и слушам раздиращи песни, с които искам да бръкна някъде дълбоко в себе си и да се открия по- нова и по-жива от всякога. В първата секунда и началото на любима мелодия, нещо ме присвива в стомаха. Спира. Чакам. Не идва отново. Пускам следващата песен  и този път слагам слушалки и усилвам на макс, защото това би трябвало да  ми повлияе по-мощно. Уви, пак не става. Отказвам се, защото явно така няма да се получи. Няма да бъда разтърсена. Имам друга идея. Ще се сетя за нещо тъжно, за да се разплача. Така поне ще ми стане по-леко,  ще се изморя, ще подишам малко тежко и после ще заспя, за да се събудя понеделнишки и да продължа с ежедневието си. Работата ме грабва за още една седмица, когато идва петък вечер. Идва събота и аз изпадам отново в безтегловността, в която съм в момента. Поредна седмица без чувства. Поредната изгубена, безсмислена седмица. Защото животът ни без любов е сух. И защото не намирам друг смисъл в него, освен да обичаш.

сряда, 15 февруари 2012 г.

Да откраднеш за себе си

Намирам и губя често! Не, не говоря за материалното! Пиша за онова, което намирам и искам да задържа до края на дните си ! За онова, което никога няма да ми омръзне да притежавам ! За приятелите, за любовта, за скъпите хора ! За скъпите удоволствия, които не плащам. Тези, които не се моля някой да ми дава. А се моля само на себе си да ги складирам в сърцето си ! 

вторник, 14 февруари 2012 г.

В навечерието на Св. Валентин

В навечерието.....
Стана толкова модерно да празнуваш Свети Валентин, че даже се притесних от факта, че аз няма да го празнувам. А  в навечерието на празника,  мисля защо хората никога не са щастливи напълно с него или с нея? Не, не че не се обичат! Просто сексуалните им начинания не спират само до човека, с който утре ще празнуват. Чудно ми е, докато си подаряват сърца на 14-ти, забравят ли, че преди два дни са изчукали друго, а не своето?
Честит Свели Валентин!
Той днес ми каза, че е объркан. Той днес ми каза, че има жена в живота му от 3 месеца, но не е тя Жената. Ние сме си приличали много, защото и двамата не  знаем какво е да си с един човек. И двамата ни е страх, че сърцата ни са големи и отворени за повече от един. А вярваме и двамата в истинската любов и искаме да ни връхлети завинаги. И двамата искаме да създадем прекрасно семейство, но без да  се прибираме след години вкъщи миришещи на чужди парфюми, на друго докосвано тяло.  Да влизаме в детската стая и да целуваме с тези устни рожбата ни, която отдавна спи след „Сънчо”. Той и аз днес страдахме заедно в объркаността ни. В това, че сме разглезени и можем да имаме  много сексуални преживявания и ни е страх, че няма да искаме никога да се лишим от тях. Изпитахме страх прегърнати, докато говорехме за това. Докато мълчахме за това. И не знаем в какво се крие изхода. Може би в това да бъдем болезнено откровени един с друг. Може би да се опитаме да изградим нещо заедно, но изпълнено с много, много болка. Ами, ако не се получи? Ако един на друг не сме достатъчни? Чудя се хубаво ли е това, че сме еднакви . Сякаш ще се лекуваме един друг. Ще лекуваме греховете и недостатъците си. Как  да вярвам, че има смисъл, когато хората казват, че противоположностите се привличат, а ние сме като  огледални.  Болезнено предвидими. Страх ли ме е да опитам и той ще иска ли да го направи с мен? Ще я остави ли, щом не е я желае както в началото? Ще я остави ли като  знае, че всяко негово докосване до мен  предизвиква възбуда? И се чудя ние двамата с него ли сме  болни мозъци, защото се опитваме да се съхраним и да намерим  начин да сме моногамни. Ще създам ли семейство? Ще обичат ли двама родители децата си, без лъжи, без изневери? Ще можем ли да си простим, ако това все пак се случи. Защо сме различни, защо въобще днес говорим това с него?  Бих ли могла да му простя, че днес ме извика на разговор очи в очи, за да ми каже, че има друга. За да ме обремени с проблема, който потисках в себе си.
Защо просто не се изчукахме за първи и последен път и после  да се забравим един за друг. Без смс-и, без телефонни разговори, без драми, без любов.
Той защо го направи....
Защо......
Болни ли сме или смели?

четвъртък, 5 януари 2012 г.


Искам да изкъпя сърцето си в белина, за да залича всички спомени превърнали го в архив. Искам да трия с четка налепите по него, които с години се трупат и задушават, защото скоро то няма да издържа и смирено ще изчезне без никой да разбере...

понеделник, 2 януари 2012 г.

Защото


Не страдам за това, че никога няма да ме обичаш. Страдам, защото знам, че дори и да изричаш думите „Обичам те завинаги!”, никога няма да повярвам, че те са истински...
Ти успя да смачкаш вярата ми в това с постъпките си  и начина, по който ние с теб се запознахме. Всъщност бяхме еднакви, но аз знам, че мога да те накарам да се почувстваш единствен. Знам, че мога да бъда само твоя, защото аз вече те обичам. Да, ти не знаеш, защото се крия. Трудно ми е и за пореден път твърдя, че това е най- глупавото нещо, което човек може да прави- да сдържа чувства и емоции, за да не навреди на самия себе си. Но нямам друг избор. И все пак те обичам, защото си различен от всичко.
Защото не мога да те имам...