сряда, 29 февруари 2012 г.

ТРАНСплантация

Да дадеш сърцето си на някой не е толкова лесна манипулация. Особено, когато милиони пъти си правил опити да го присадиш към някой и е било отхвърляно като несъвместимо чуждо тяло.  Всеки път се надяваш да чуеш – „ Трансплантацията успешна!”. Да си донор и да няма на кой да помогнеш. Колко нелепо!

Мисъл 2


Богатите хора не са щастливи. Те реализират повечето си мечти бързо и лесно. Няма какво да ги инспирира, за да ги държи  в напрежение. Да ги прави щастливи, че са положили сили, за да постигнат желанията си. Не искам да съм богата. Искам да имам достатъчно мечти, за които да се боря.

вторник, 28 февруари 2012 г.

Мисъл 1

Представяш ли си реално звездите колко са далеч една от друга?
Ако и ние хората сме така, значи сме изгубени! 

неделя, 26 февруари 2012 г.

Да обичаш


Дали, когато сърцето ми е празно е тъжно? Гледам през прозореца и слушам раздиращи песни, с които искам да бръкна някъде дълбоко в себе си и да се открия по- нова и по-жива от всякога. В първата секунда и началото на любима мелодия, нещо ме присвива в стомаха. Спира. Чакам. Не идва отново. Пускам следващата песен  и този път слагам слушалки и усилвам на макс, защото това би трябвало да  ми повлияе по-мощно. Уви, пак не става. Отказвам се, защото явно така няма да се получи. Няма да бъда разтърсена. Имам друга идея. Ще се сетя за нещо тъжно, за да се разплача. Така поне ще ми стане по-леко,  ще се изморя, ще подишам малко тежко и после ще заспя, за да се събудя понеделнишки и да продължа с ежедневието си. Работата ме грабва за още една седмица, когато идва петък вечер. Идва събота и аз изпадам отново в безтегловността, в която съм в момента. Поредна седмица без чувства. Поредната изгубена, безсмислена седмица. Защото животът ни без любов е сух. И защото не намирам друг смисъл в него, освен да обичаш.

сряда, 15 февруари 2012 г.

Да откраднеш за себе си

Намирам и губя често! Не, не говоря за материалното! Пиша за онова, което намирам и искам да задържа до края на дните си ! За онова, което никога няма да ми омръзне да притежавам ! За приятелите, за любовта, за скъпите хора ! За скъпите удоволствия, които не плащам. Тези, които не се моля някой да ми дава. А се моля само на себе си да ги складирам в сърцето си ! 

вторник, 14 февруари 2012 г.

В навечерието на Св. Валентин

В навечерието.....
Стана толкова модерно да празнуваш Свети Валентин, че даже се притесних от факта, че аз няма да го празнувам. А  в навечерието на празника,  мисля защо хората никога не са щастливи напълно с него или с нея? Не, не че не се обичат! Просто сексуалните им начинания не спират само до човека, с който утре ще празнуват. Чудно ми е, докато си подаряват сърца на 14-ти, забравят ли, че преди два дни са изчукали друго, а не своето?
Честит Свели Валентин!
Той днес ми каза, че е объркан. Той днес ми каза, че има жена в живота му от 3 месеца, но не е тя Жената. Ние сме си приличали много, защото и двамата не  знаем какво е да си с един човек. И двамата ни е страх, че сърцата ни са големи и отворени за повече от един. А вярваме и двамата в истинската любов и искаме да ни връхлети завинаги. И двамата искаме да създадем прекрасно семейство, но без да  се прибираме след години вкъщи миришещи на чужди парфюми, на друго докосвано тяло.  Да влизаме в детската стая и да целуваме с тези устни рожбата ни, която отдавна спи след „Сънчо”. Той и аз днес страдахме заедно в объркаността ни. В това, че сме разглезени и можем да имаме  много сексуални преживявания и ни е страх, че няма да искаме никога да се лишим от тях. Изпитахме страх прегърнати, докато говорехме за това. Докато мълчахме за това. И не знаем в какво се крие изхода. Може би в това да бъдем болезнено откровени един с друг. Може би да се опитаме да изградим нещо заедно, но изпълнено с много, много болка. Ами, ако не се получи? Ако един на друг не сме достатъчни? Чудя се хубаво ли е това, че сме еднакви . Сякаш ще се лекуваме един друг. Ще лекуваме греховете и недостатъците си. Как  да вярвам, че има смисъл, когато хората казват, че противоположностите се привличат, а ние сме като  огледални.  Болезнено предвидими. Страх ли ме е да опитам и той ще иска ли да го направи с мен? Ще я остави ли, щом не е я желае както в началото? Ще я остави ли като  знае, че всяко негово докосване до мен  предизвиква възбуда? И се чудя ние двамата с него ли сме  болни мозъци, защото се опитваме да се съхраним и да намерим  начин да сме моногамни. Ще създам ли семейство? Ще обичат ли двама родители децата си, без лъжи, без изневери? Ще можем ли да си простим, ако това все пак се случи. Защо сме различни, защо въобще днес говорим това с него?  Бих ли могла да му простя, че днес ме извика на разговор очи в очи, за да ми каже, че има друга. За да ме обремени с проблема, който потисках в себе си.
Защо просто не се изчукахме за първи и последен път и после  да се забравим един за друг. Без смс-и, без телефонни разговори, без драми, без любов.
Той защо го направи....
Защо......
Болни ли сме или смели?