петък, 29 юни 2012 г.

На момичето, което сега страда...


Затварям очите си, за да не гледам теб с тях. Лицето ми обаче ме издава с мимиките, които правя. Да, знам. Така е всеки път. Не успях да се науча да крия себе си в моментите, когато ми е тежко. А така исках да не ме разпознаваш.
Слабостта ми всеки път е видима дори и да е  много малка.
 Не знам как  и дали има хора, които успяват да изливат сълзите си навътре. Моите все текват в неподходящи моменти. Търсят си пътя, когато им е отредено да изригнат. Душата им е майка. Раждат се, за да умрат с мъката, която се разнася из въздуха, когато ние с теб не сме добре.
Вдишвам и издишам тежко. Казват, че помага. Само аз чувам свистенето на въздуха през стиснатите ми зъби. Търпя. Търпелива съм. Цялата изтъкана от търпение. Няма да се опитвам да виня теб за общото  ни нещастие. Нито себе си . Ще преглътна, за да отворя сетивата си за онова новото нещо, което идвало след всяко лошо. И с дозичката търпение  тръгвам по пътя си. Моя си, който само аз създавам и претъпквам, за да го споделя с другиго, нечий сроден мой...