сряда, 10 октомври 2012 г.

Мислите



Главите ни са пълни с блуждаещи мисли, които не можем да съберем в конкретни цели. Разпилели сме кълба от конци, които трудно зашиваме за реалността. Морим се в ежедневните ни проблеми, които всъщност се оказват единственото спасение, от наречения на кратко „хаус”. Да воюваме  вътрешно със себе си и външно с хората, които ни заобикалят, понякога губи смисъла си. Успехите и равносметките за свършени добрини ни балансира веднъж добре, друг  зле. Но винаги си оставаме с „блуждаещите” погледи, както хората казват, че изглеждаме.  Един път споделени или често страховито съкровени –мислите, които ни напомнят, че просто живеем.

неделя, 7 октомври 2012 г.

В едно

Прибрах се изморена, болна, подсмърчаща. Всъщност не разбрах от какво ми тече носа. От това, че пипнах скапан вирус или защото ми беше тежко и събирах сълзите си преди да избият. Същото беше и с главоболието. Напрежението от усещанията и мислите, изпиваха цялата ми лицева челюст. И колкото  и да се преструвах, ми личеше. Защото трудно ще успея да се примиря с факта, че гаснем. Като свещ.  И остава само миризмата, която да ми напомня...и специалната музика, която така силно дъни в ушите ми. Непрестанно забиваща се като нож. Пропила съзнанието ми, гласните ми струни, движенията на устните ми. Всичко. Всичко събрано в едно.
В спомен.
Махни се....
Ръцете ти....
Мразя ги...

Сивотата


           Толкова близо до теб, а всъщност те губя. Толкова повярвала в нас, че дори неприемливо дълбоко. Изведнъж нещо те издърпа толкова надалеч. На разстояние, което не ти позволяваше да усетиш допира ми, да усетиш уханието ми, да чуеш думите ми. Протягах ръцете си към теб отчаяно, за да ги хванеш, но не успя... Не успя дори да ги видиш, че са там срещу теб и ти крещят обляни в желание. Потънах сама в някаква странна сивота. Така де ...животът не е само черно и бяло, има и други цветове.... Аз паднах в капана на  междинните усещания. Където не знам какво става. Само виждах, че затварям и затварям, и затварям ....сърцето. Свивам го, за да го подготвя за онзи момент, когато отново трябва да бъде наранено. Стягам го, защото вече имам нюх за настъпващия момент 
Никой не е виновен, мило...
Никой, освен нас двамата....

Аз, ти и незнанието ...

Страх пропит с незнание за бъдещето. Девет цяло по Рихтер емоции. Страст! И днес, и утре, и след 5 дни, и след 10. Докато не дойде Mr. Strah и не отнесе всичко, което двама души градят. Изумително е как всичко се срива  с всяка следваща минута, в която торнадото на незнанието преминава през мен и през него без капка жал. И ставаме толкова беззащитни пред това, което ни се случва. Изплашени до смърт да не развалим напълно нещата, ние стоим един до друг в тишина и просто се гледаме. Просто не знаем кое е правилно и къде по дяволите се крие онова щастие, за което толкова много ридаем . Свити в  различните ъгли, нощем мислим за нещо, което само по себе си ни  липсва. Когато го имаме, ИЗЧЕЗВА ! 
Объркани и мълчаливи....
Безпомощни и страхливи...
Желаещи и бягащи....
Заедно и по отделно.....
Отново сами......